Великден

Прочетете цялата статия за Великден, ще се изненадате колко нови неща ще научите за този голям християнски празник!

Най–големият и народен, и църковен празник за българите през вековете си е останал — Възкресение Христово – Великден!
Наследник на древни езически вярвания, на вечната жажда у човека да преодолее смъртта, празникът още от създаването на българската народност и възприемане на християнството се е превърнал от литургична церемония в общонародно тържество.
В това можем да се убедим от всички писмени паметници изхождащи от средновековието ни и описващи или споменаващи празнуването на Възкресение.
Почти през цялото османско робство до въвеждане честването деня на светите братя Кирил и Методий през втората половина на XIX век, Великден си е оставал най–българския празник за потисканите от турските паши и бейове наши деди и прадеди.
С построяването на възрожденските църкви, със започване на съдбоносната народно църковна борба за създаване на самостоятелна Българска екзархия и признаване на българската народност, Възкресение Христово се превръща в традиционен празник на възраждащата се нация. Тъкмо поради това не само в цариградската църква „Свети Стефан“, но и във всички по– големи наши градове и села развръзката на непримиримата схватка е гръцките фанариоти се извършва именно в озарената от пламнали вощеници и човешка надежда възкресенската нощ. Столетия наред химнът „Христос Воскресе“ е звучал под куполите на храмовете или среднощното пролетно небе като благослов за неумиращата българска народност.
Великденската литургия в българските църкви и манастири е била през вековете на робството най–представителната обществена изява на поробения народ — негово самочувствие и вдъхновение.
По този начин в годините на робството дори църковната служба на празника се е превръщала в ярка и изпълнена със българско самочувствие народностна представителност.

До Великден обаче се е достигало през изпълнена с обичаи и символични обреди „Страстна седмица“. Седмицата между Цветница и Възкресение, в която, според библейските писания, се разиграва заключителната драма в житието на Христа — разпятието, смъртта и възкресението.
Забележително е, че именно в деня, в който започват предсмъртните изпитания на Богочовека — Великата сряда — младите момичета са ходели в гората за да берат „див здравец“. Свързан е червен конец той е бил раздаван по близки и роднини — „за здраве“. Както виждате по същество още едно отрицание на смъртта и възхвала на живота!

На Великия Четвъртък се извършва един от най–популярните и тачени народни обичаи – боядисването на великденските яйца. Древна традиция, символизираща зараждащия се от смъртта живот, която е била разпространена далеч преди християнската ера не само в Римската империя, но и всред много народи на Европа, Азия и Северна Африка. Превърнало се в истинско изкуство, боядисването на великденските яйца и досега е важен дял от народното художествено творчество в Швеция, Литва, Германия (особено сред славянското малцинство на сорбите) Унгария, Чехия, Словакия, Украйна, Словенско, Хърватско и др.
У нас отначало са били боядисвани само традиционните червени яйца. Това е ставало като обред още рано призори на Великия четвъртък, след което майката е погалвала челата и бузите на децата с още топлото червено яйце с пожелание:

Червен, червен Великден,
Зелен, зелен Гергьовден и догодина със здраве!

Червеното великденско яйце е имало в представите на народа ни магическо въздействие и е било символ на здраве, плодородие и сполука.
Първото червено яйце, след като с него са погалвани децата по челото, е било слагано на иконостаса под кандилото и е било заменяно едва на другата година с ново. Момите са носели в пазвата си червено яйце от Великия четвъртък до Великден за предпазване от самодиви и змейове през пролетта. На самия Великден момите са се чукали с тези яйца, а черупките от тях са оставяли по первазите на прозорците си също с предпазна цел.
Червено яйце е заравяно и в нивата или лозето — за плодородие.
На някои места вярата в магическото действие на червеното яйце е била толкова голяма, че то е било използвано при избухване на пожар, и е изнасяно навън при заплаха от градоносен облак. През XVIII век и особено в годините на Възраждането започва боядисването на яйца и в други цветове, като са били използвани почти винаги натурални растителни багри. Това придава изключителна пъстрота и багрова звучност на боядисаните яйца. Пак по това време започва и декоративното шарене на великденското яйце. Извършвано е било по способите използвани и от други народности — чрез прилепване до повърхността на яйцето на декоративно листо от растение, гравюра с киселина или най–често — чрез рисуване с восък.
Така декорирани и боядисани великденските яйца са едно от големите постижения на народното художествено творчество. В страната ни тези яйца се наричат „писани“. Тяхното гравиране става на другия ден след Великия четвъртък — Разпети петък — и се извършва с много любов и чувство за декоративна красота от момите за женене или млади невести. Най–хубавите си постижения те са подарявали съответно на момъка, когото обичат или на съпруга си. Пазенето им е ставало с голямо внимание през цялата година. Не напразно една от любимите поговорки на народа ни е: „Пази го като писано яйце!“ Наредени в гледжосана пахарка те са били красив декоративен елемент в сравнително бедния домашен интериор на българина от годините на робството.
Мотивите за орнаментите при „писаните яйца“ са вземани обикновено от местните шевици и везма. Не напразно в един от най–богатите на везбарско изкуство етнографски райони у нас — Самоковско — ще имате възможност да видите и най–ефектно декорираните „писани яйца“.
На Разпети петък се месят и обредните хлябове, заместени в следосвобожденските години. Обредните хлябове на Възкресение в повечето случаи не могат да съперничат на коледните, но въпреки това основните символи на живота, вярата и плодородието в съвършено обобщен вид са били оставяни от ръката на домакинята като декоративна украса и благослов за челядта.
На самия Великден обреден хляб с червени яйца са били носени от всяка невеста, омъжена през годината, на своя кум и кума. Подобен дар младото семейство след това е отнасяло и на родителите на невестата. Този обичай е тачения от народа ни великденски „поклон“. „Поклон“ се е носел на кума и родителите на невестата, дори когато те са живеели в друго село и е трябвало да се изминат километри разстояние, независимо от климатичните условия и възможностите за превоз.
Веднага след полунощ в събота срещу неделя, след произнасяне възгласа: „Христос Воскресе!“ от свещеника и отговора на народа: „Воистина воскресе!“ е започвало чукането с великденските яйца — най–голямата радост за децата. Всяко яйце, което е счупвало другото е наричано „борек“ (в някой места борак). Такава сполука е била добър знак за успех и здраве на притежателя му. Децата са избирали „борек“, който е бил в състояние да счупи десет и повече яйца. Понякога те са използвали и хитрост — хранили са от Заговезни кокошките обилно със стрити черупки и по този начин по емпиричен път са увеличавали калциевото съдържание в черупките на снасяните яйца.
На някои места чукането се е наричало „кълцане“, а „борека“ — „кълцок“.
Най–голямото събитие на Великден е било „.великденското хоро“ — дългоочаквана радост за всички, и особено за младите. На това хоро, облечени вече в моминска премяна са излизали и всички „подевки“ (под думата подѐвки се има предвид по-малка сестра на неженено момиче, която първо чака нейната сестра първа да се ожени, за да се може тя да замомее), участвали в лазаруването. Най–развълнувани са били младите невести омъжени до Сирни Заговезни, тъй като за пръв път са се улавяли на хорото при семейните жени и всички са ги гледали как ще се държат и какво впечатление ще направят.
Великденското хоро е било често пъти съпровождано с песни и припеви с митично съдържание. То е траело два–три часа и е било изпълнено с достойнство и пластична красота на стъпките.
На третия ден след Великден — Светла Сряда или още наричана „Празна сряда“ — в югозападните части на България се разиграва обичая „Мара–лишанка“ с подчертан брачен контекст. Обикновено изпълнението е ставало на брега на реката, при селското „перило“, където моми и млади жени са донасяли женско антропоморфно пластично изображение — дървена кукла облечена като мома. При съпровод на подходящи песни момите си подават куклата наричана „Мара–лишанка“, а ергените се опитват да я отнемат. При това всеки ерген се опитва да я отнеме от ръката на своята изгора, което е алегоричен намек, че отвлича самата нея.
След като на няколко пъти „Мара–лишанка“ бива отвличана, куклата се пуща в реката, което е пожелание за плодородие, добър сенокос и плодни дъждове през годината.
Много по–разпростарнен в тази част на страната е друг великденски маскараден също така женитбен обичай от тревестен тип. По долината на Струма той е широко познат под името „Дрельо“. Разиграва се на Светлия четвъртък само от моми на селското хорище. В средата на моминското хоро стои облечена в ергенски дрехи тяхна връстница, наричана „Дрельо“ и се преструва че спи, когато в действителност мълчаливо си избира някоя от момите. В определен момент песента секва и няколко гласа вкупом извикват: „Коя си аресваш, граби да грабаме!“ Дрельо грабва избраната мома и я отвежда „да се женат“. Така играта продължава докато Дрельо отвлича една по една всички моми.
На Празна Сряда и Светъл Четвъртък пак в някои места на югозападна България се появяват и „бабугери“ с „камила“, които под много по–символична форма изпълняват оргиастични игри, подобно на тези, които са били изпълнявани на Сурваки или през „поганните дни“.
На Великден също има люлки. Но те в повечето случаи са преди всичко въведение към най–големия празник на люлките и разцъфналата пролетна природа — Гергьовден.
Великденските празници са траели два до три дни, а великденските хлябове и боядисани яйца са били обредно ядене чак до Спасовден.

Честит Великден от Pojelaniq-bg.Net!

Категория: Празници